Boris Wake
Home/The art life

The art life

The core of my visual art approach is Topological philosophy and Philosophical topology — Drawing as Topological Reading.

Инвариантност и изоморфност в структурите на трансформативността

A Topological Approach to Reading Practices in the Digital Age:

Topological Reading and Drawing as Topological Reading

Borislav Dimitrov

The art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris Wake

Инвариантност и изоморфност в структурите на трансформативността

Борислав Димитров

“Ако топологията се дефинира като изследване на тези качествени свойства, които са инвариантни при изоморфна трансформация, това е точно това, което направихме в структурната лингвистика“ [i]

„Влиянието“вече не е уместната метафора: имаме работа не с приток, а с хомеоморфизъм, област на топология, системи на идентична взаимосвързаност. Така Джойс разпознава хомеоморфни структури в Одисей, Хамлет, Дон Жуан, Граф Монте Кристо и собствения си живот. Това предполага граматика на генеративните сюжети”. [ii]

Топо-логическата връзка на словото с из-ображението може да бъде проследена от латинското Средновековие до Европейската литература. Ядро на тази връзка е понятието "литературен топос".

Върху концепцията за литуратурния топос работи германският литературен теоретик и историк Ернст Робърт Курциус (1886 – 1956), Курциус се интересува от актуално създаваната словестност, изследва Пруст и Джойс, превежда на немски Т.С. Елиът и Андре Жид. Познава се лично с Томас Ман и Сартр.

През 1948 г., Курциус публикува своето изследване Europäische Literatur und Lateinisches Mittelalter/„Европейската литература и латинското Средновековие“.

С изследването си Курциус въвежда концепцията за „литературните топоси“, като научна и критична дискусия на общите места в литературата, твърдейки, че голяма част от ренесансовата и по-късно европейската литература не могат да бъдат напълно разбрани без познаване на връзката на тази литература със средновековната латинска реторика в използването на общи топоси, метафори, обрати на фраза или, ако използваме термина, който Курциус предпочита, топои.“ (Lind, L.R. (1951). „Rev. of Curtius, Europäische Literatur und lateinisches Mittelalter“. The Classical Weekly 44 (14): 220–21 .)

Клаус Остерен (Klaus Ostheeren) в изследването си върху Curtius (Ostheeren, K., 1998), установява, че „Топологичните изследвания в различни клонове на знанието, като например правото, се връщат към това първоначално значение… но литературната топология е здраво базирана на метонимичната употреба на „топоси” и теорията за литературните топоси на Курциус, всъщност идея, която може да бъде проследена назад във времето и намерена у Аристотел.

Откривайки съвременната топология като метод за историческо, културно и литературно изследване, Курциус трансформира наследената концепция за техниката за намиране на аргументи в реторичното убеждаване в моделите на мислене и изразяване, първоначално открити чрез прилагането на тази техника, но сега установени като наследени и актуални съставни части на литературната компетентност – незаменимите когнитивни единици и литературна продукция, рецепция и интерпретация.“ (Ostheeren, K., 199, p.373).

Реторичните начини на мислене и изразяване на Курциус кристализират в модели, които той нарича топои, а тяхното изследване - „топологично изследване или „топология“ (Toposforshung). Курциус практикува този клон на топологията, синхронна или синтагматична топология, с блестящи резултати в изследванията на „Божествена комедия“.

Значението на преоткриването на топосите и темите от Курциус надхвърля средновековните изследвания. Във философията, социологията, политическите науки и юриспруденцията, топологията започва да се разглежда като мост над историческата празнина, която отворила се през осемнадесети век в Европа, когато – тъй като все още не напълно разбрана – темата отстъпва място на логическото мислене. (Gelley, A. 1974).

Връзките между „литературната топология“ на Курциус и математическите концепции, подобни на съвременната топология, като математическа дисциплина, са безспорни.

Марк А. Патерсън в книгата си „Музата на Галилео: Ренесансовата математика и изкуствата“, твърди, че „клонът на математиката, който се занимава с пространства като това, пространства, които са различни от пространството, което визуализираме най-лесно, се нарича топология. При визуализирането на ново триизмерно пространство, ограничено, но без ръбове, Данте е изобретил ново топологично пространство, 3-сферата. Ако този подвиг на въображението беше признат по негово време и ако идеята беше изследвана и развита, Данте днес щеше да се счита за един от откривателите на топологията и един от великите креативни математици на всички времена. Както и да е, той /Данте/ дори не е бележка под линия към топологията, която е обоснована официално едва през осемнадесети век и не е проявена в действителност до двадесети. (Питерсън, М., 2011)

Пространственият обрат и „топологичният обрат“ в литературната теория и текстовия анализ (Ernest W. B. Hess-Lüttich, W. B. E. 2012) се свързват с развитието на лингвистиката и структурализма. Топологичното мислене е представено в изследванията на руския структуралист Владимир Проп, в неговия анализ на руските народни приказки, където Проп идентифицира 31 конститутивни елемента. Леви-Строс, който повторно въвежда концепцията за трансформация самостоятелно и я доразвива, се позовава на Проп в есето си Структура и форма: Размисли върху произведение на Владимир Проп, (1983). Топологията е представена в семиотиката на Юрий М. Лотман, в изследването на символното пространство в литературата в резултат на културно обусловено използване на знаци. • Ърнест В. Б. Хес-Лютих, (2012) Пространствено обръщане: За концепцията за пространство в културната география и литературната теория, (том 5; 2012 г.) Списание за теоретична картография (Ърнест В. Б. Хес-Лютих, 2012)

В съвременните изследвания на така наречените „дигитални хуманитарни науки“/digital humanities/ топологията се използва като средство за изграждане на езикови модели за разбиране на пространствената свързаност на литературните текстове. Един от най-добрите примери за този подход е „теорията на топологичното четене“ на Андрю Пайпър (Piper, A. 2013) и неговите „литературни топологии“.

Според Пайпър „...четенето топологично променя нашата визуална и когнитивна връзка с текста, то също така ни дава възможност да преразгледаме мястото на преобразуването в рамките на четенето като един от исторически най-известните емоционални и емоционални идеали на четенето (както и светския корелат на преобразуването, история на трансгресивното четене).“

За Пайпър „..топологията ни премества отвъд дългогодишните ни убеждения за осезаемото, трансформиращото и прекомерното, когато става въпрос за четене – начинът, по който четенето ни раздвижва дълбоко, задълбочено и неизмеримо – и към вероятното, близкото и скаларът. Това ни премества от състояние на революция към състояние на разрешаване, където чувствата и привързаностите към четенето се вписват отново в една перспективна, литературна система. Обръщането (или трансгресията) вече не служи в електронната среда като основен духовен резултат от четенето, а вместо това като теоретично посвещение. Преводът, промяната на състоянието, става по-скоро условие за топологично четене, отколкото негов край. (Piper. A., 2013, стр.337)

Директорът на Станфордската литературна лаборатория, Франко Морети концептуализира т.нар. „количествената история на литературата“, представяйки идеята за литературна еволюция. В книгата си Graphs, Maps, Trees: Abstract Models for a Literary History (2005), Морети използва количествен подход към изучаването на литературата, който включва исторически и сравнителни контексти и очертава културна география за литературните жанрове. Другите книги на Морети включват Знаци, взети за чудеса (1983), Модерен епос (1995) и Атлас на европейския роман 1800-1900 (1998). Морети работи върху петтомно съвместно изследване на романа през цялата история и във всички форми. В своя триптих, публикуван в New Left Review — „Графики“, „Карти“ и „Дървета“, с подзаглавие „Абстрактни модели за литературна история“, публикуван по-късно като книга, Морети предлага интригуващ и иновативен подход, основан на количествената история, география и еволюционна биология. В своето есе „За литературната еволюция” Морети използва еволюцията като метафора, свързвайки еволюционния модел с този на Дарвин. Морети завършва своето есе „Карти” с цитата от „За растежа и формата” на Д’Арси Уентуърт Томпсън: „Ние се издигаме от концепция за формата до разбиране на силите, които са я породили [. . .] и при сравнението на сродни форми [. . .] разпознаваме големината и посоката на силите, които са ни достатъчни, за да превърнем едната форма в другата”. (Thompson, D’Arcy Wentworth. On Growth and Form. Macmillan, 1943.) В последната си част от триптиха „Дървета“, Морети обсъжда морфологичното дърво на еволюцията. Той твърди, че еволюционната библиография може да се разбира като прототип на еволюционната наука и да мисли биологията в термините на библиографията. За Морети филогенезата е основата на библиогенезата.

Откриването на съвременната топология като метод за исторически, културни и литературни изследвания, както и изследване на визуалното изкуство се основава на твърдението, че нашата визуална система е чувствителна към глобалните топологични свойства. Извличането на глобални топологични свойства е основен фактор в перцептивната организация и възприемането на топологичните свойства има потенциала да служи като обединяващ принцип за визуална функционална латерализация. Топологичните свойства всъщност са примитивни свойства на обектното възприятие. Както заявява китайският изследвовател на връзката между неврони, топология и визуалност, Лин Чен, „топологичното свойство на визуалното изображение представлява първичния елемент и е първият, който се възприема във възприемането на формата“. (Chen, L. 1982), (Chen, L. 2000) .

Топологията приравнява трансформацията и инвариантността, промяната и постоянството, обновяването и солидността, стабилността, дълготраенето и неподвижността са неразличими от модификацията, настройката и вариацията. (Murphy, P. (2014) • Peter Murphy, Topeme: Truth. Topology. Cartography, Analogy., The Hydra Dialogues, 22-23 май 2014 г., Кралската датска академия за изящни изкуства, Училище по архитектура, дизайн и разговори.

Джон Уилатс твърди, че „системите за рисуване са системи, които картографират пространствените отношения между характеристиките на сцената в съответните отношения върху повърхността на картината“. (Willats, J. 1997). В рамките на известния тип системи за рисуване в еволюцията на културата и изкуството, системата за рисуване, описана като „първично геометрична“, като „перспективата“; „коса проекция“ (често използвана в елинистичното изкуство, средновековното изкуство, персийската миниатюрна живопис и китайското изкуство); „отрагонална проекция“ (основата за повечето гръцки рисунки на вази и сега се използва в инженерни и архитектурни чертежи); „хоризонтална наклонена проекция“ (характерна за наивния американски пейзаж и иконопис); „вертикална наклонена проекция“ (индийска живопис, кубистични натюрморти), има системи за рисуване, които също могат да бъдат определени от гледна точка на „вторични геометрии“. (Willats, J. 1997). Willats, John (1997). Изкуство и представяне: Нови принципи в анализа на картините. Princeton University Press, Принстън; Willats, John (2005), Осмисляне на детските рисунки, Mahwah, NJ; Willats, John и Durand, Frédo (2005) Дефиниране на изобразителен стил: Уроци от лингвистика и компютърна графика“, Axiomathes, 15: 3, септември 2005 г.; Willats, John (1997). Изкуство и представяне: Нови принципи в анализа на картините. Princeton University Press, Принстън

В допълнение към тези известни двуизмерни геометрии на повърхността на картината - геометрията на "ортагоналите на правоъгълните обекти" и "косите проекции на ортогоналите", има също две допълнителни системи, които могат да бъдат дефинирани по термини на вторична геометрия. Първата, Уилатс нарича „обърната или отклонена перспектива“ (намираща се в иконописта и някои кубистични картини), в която ортогоналите се разминават, а втората, и „по някакъв начин по-важната, се основава на топологична геометрия“, открита в Детски ранни рисунки. (Willats, J. 1997).

В „Изкуство и представяне в анализа на картините“, Глава III, Топологична трансформация, (Willats, J. 1997, p.71), Уилатс заявява, че „В допълнение към дефинирането на пространствените отношения в картините от гледна точка на проективната геометрия, другият основен начин за дефиниране на системите за рисуване е в термините на топологичните трансформации. Топологията често се описва като геометрия на „гумен лист“, ако фигура, отпечатана върху листа, е разтегната или усукана, основните пространствени отношения като близост и ограждане ще останат непроменени, въпреки че разстоянията между маркировките може да се променят и правите линии може да не останат прави. Тези много основни пространствени отражения формират предмета на топологичната геометрия. За фигури или форми се казва, че са топологично еквивалентни („хомеоморфни“), ако споделят едни и същи топологични свойства. Например кръг и квадрат са топологично еквивалентни, защото и в двете фигури контурът е затворен и разделя вътрешността на фигурите от външната страна в двумерно пространство. По-специално, затворената кутия и гумената топка са топологично еквивалентни, защото повърхността на всяка отделя вътрешността на сферата от външната в триизмерното пространство. (Willats, J. 1997, p.71) Топология и системи за чертане

Уместността на предложения с настоящия изследователски проект - "топологичен подход" към рисуването е подчертана от изявлението на Уилатс - "Има обширна литература за проективната геометрия като основа от изобразяване/изображения, но въпреки че същите изображения, като картата на Лондонското метро очевидно запазват топологични свойства, а не проективни свойства. Не знам за официално обяснение на топологията, приложена към графично представяне. В картини от този вид пространствените отношения в the seize sich като пространствен ред, близост и взаимосвързаност се запазват в картината, но не и истински форми или истински дължини. (Willats, J. 1997, стр.71).

Уилатс припомня, че „Пиаже и Инхелдер предполагат, че пространствените отношения в рисунките на деца се основават на топологична, а не на проективна геометрия. Подобни са пространствените отношения в картините на някои художници, като Клее, както и много карикатури, които също могат да бъдат описани в термините на топологичната геометрия. В картините топологичните отношения в сцената са представени от топологични еквивалентни отношения на повърхността на картината. (Willats, J. 1997, стр.71).

Представата на детето за пространството е топологична Изследванията на Пиаже и Инхелдер (1956, 1960) предполагат, че ранните пространствени концепции са топологични по природа. Тези основни топологични идеи са много общи и всеобхватни и така дават на бебето много широко разбиране за неговия/нейния пространствен свят, което може да бъде усъвършенствано с по-подробни и сложни възприятия. Тези възприятия могат да бъдат описани чрез характеристиките на различни видове геометрия. Наблюденията, събрани от Пиаже и Инхелдер, ги накараха да предложат четири етапа на развитие на пространственото мислене.

Четирите основни топологични концепции са следните: • Близост – относителната близост на обект или събитие до всеки друг обект или събитие. • Ред - последователността от обекти или събития (във времето) според размера, цвета или друг признак. Например, ако три играчки са окачени в една линия над креватче достатъчно дълго, за да може бебето да се запознае с тях, то/тя ще забележи дали последователността на играчките е променена. • Разделяне – обект, събитие или „пространство“, идващи между други обекти или събития. Също така включва разграничаване между обекти и части от обекти. • Заграждение - обект или събитие, заобиколено от други обекти или събития, което включва идеите отвътре, отвън и между.

В развитието на детето от 2 до 7 години започва изграждането на пространствени характеристики чрез рисуване и моделиране. Топологично мислене на децата е очевидно в техните рисунки. Например в рисунката на пате, направена от петгодишно дете, небето и земята са представени като отделни обекти - липсва разбиране на хоризонта. И двете очи са нарисувани от едната страна на главата, тъй като за детето важната характеристика е, че те са вътре (затворени вътре) във формата на главата (McNally, p.29). Както е типично около тази възраст, детето все още не притежава типа мислене, който може да бъде описан от проективната геометрия и който би му/ позволил да си представи другата страна на птицата.

В развитието на детето от 7 до 12 години, детето започва да възприема и представя обекти от различни гледни точки и включва идеи за перспектива. Поставянето на елементи или обекти един спрямо друг и отчитането на вертикалните и хоризонталните връзки става част от начина на гледане на света от детето. Тези видове идеи могат да бъдат класифицирани като принадлежащи към типа геометрия, наречена проективна геометрия. В рисунката на „Кучета, които играят футбол“, направена от 7-годишно дете, могат да бъдат намерени доказателства за този тип мислене. На въпроса защо кучетата имат само едно око, детето е отговорило: „Другото е от другата страна, но не можем да го видим“. Когато разпитват детето за броя на нарисуваните крака за всяко куче, то обеснява, че кучетата отляво тичат, за да можем да видим всичките им крака, но кучето отдясно стои неподвижно, така че двата крака са скрити от погледа (третият придатък е опашка!).

Докато Пиаже и Инхелдер предполагат, че развитието на възприятието, описано от видовете геометрия, е последователно (т.е. топологично, проективно, евклидово), други изследователи смятат, че всички видове геометрично мислене продължават да се развиват с течение на времето и стават все по-интегрирани. • Piaget, J. и Inhelder, B. (1967). Детската представа за пространството. Ню Йорк: Norton.Piaget, J., Inhelder, B. and Szeminski, A. (1960)

Идеята за рисуването, като топологично разбиране блестящо е защитена от датският художник и скулптор Асгер Йорн (3 март 1914 г. – 1 май 1973 г.), който е един от основателите на авангардното движение COBRA и Ситуационисткия интернационал.

В своето произведение ‘Open Creation and Its Enemies’, публикувано в петото издание на списание Internationale Situationniste през 1960 г., Йорн заявява, че евклидовата геометрия е задънена улица, защото се занимава единствено с определянето на твърди граници на статичното пространство, в което времето и наблюдателят отсъстват. Йорн предлага „да поставим пластична и елементарна геометрия срещу егалитарната и евклидовата геометрия и с помощта на двете да отидем към геометрия на променливи, игрива и диференциална“.

„В ‘Open Creation and Its Enemies’ Йорн въвежда топологичния хомеоморфизъм: „това, което позволява свързването на топологията с общата тенденция на геометрията: търсене на равенства или еквивалентности. Две фигури се обясняват като топологично еквивалентни или хомеоморфни, ако всяка може да се трансформира в другата чрез непрекъсната деформация. Това означава, че има една единствена фигура в трансформацията”. Тук Йорн завършва този параграф с известното си твърдение, че „ситулогията е трансформиращата морфология на уникалното“.

Това твърдение не е само изявление н[1]а художника, но дълбоко философско твърдение, извеждащо основното заглавие на търсенето на света на живота на Асгер Йорн, истинското състояние на изкуството на философската топология.

През 1954 г. Йорн се запознава с Ги Дебор, с когото стават близки приятели. Двамата мъже си сътрудничат върху две книги на художника, Fin de Copenhagen (1957) и Memories (1959), заедно с отпечатъци и предговори към работата на другия. Йорн участва в конференцията, която доведе до сливането на Международните движения за имажинистки Баухаус, Lettriste Internationale и Лондонската психогеографска асоциация за формиране на Ситуационисткия интернационал през 1957 г. Йорн прилага своите научни и математически знания, извлечени от Анри Поанкаре и Нилс Бор, за развива своята ситуологична техника.

Йорн свързва ситуационисткото движение с топологията, както първоначално е концептуализирано от математика Анри Поанкаре под името Analysis Situs .”

Ситуологията се основава на теорията за еквивалентността на топологията (сфера е еквивалентна на куб, тор на чаша кафе и т.н.) и я допълва чрез включване на трансформативното измерение на времето. Това е инструмент за изучаване на среди чрез прилагане на топологични концепции като морфологична еквивалентност и непрекъснатост към определени пространства и форми, но ограничавайки обхвата на изследване до единни блокове от време и признавайки, че определена топография е валидна в рамките на хронологична единица, но може би не и в друг. Това кара Йорн да заяви, че „ситулогията е трансформиращата морфология на уникалното“. В известен смисъл, теоретизирайки ситуацията като деформируем блок от време-пространство, Йорн предвижда цял клон на пърформанс изкуството, основано на практиката на събитието, въведена релационна естетика три десетилетия по-късно от Никола Бурио (1998) . Йорн определя ситуацията по-точно като преплитане на субективност и обективно пространство: „Ситуация, припокриване: Две или повече ситуации, които съществуват едновременно и които имат обща част. Лицето обикновено се намира в тази обща част“ (1963 г., цитиран в Wark, 2011 г., стр. 120). Той продължава, като очертава топологичните свойства на ситуациите: региони на пространство-времето, които могат да бъдат характеризирани според тяхната морфологична диференциация и степента на връзка между подрегионите и присвоени от субекта, следвайки отношенията на непрекъснатост, а не на граници. Следователно ситуологичната практика може да бъде замислена като намеса в потока на времето, стремяща се да изолира регион от пространство-време и да изгради локална онтология на събитието. Става въпрос за разтваряне на изкуството в ежедневието, в житейските пространства, посветени на играта.

[i] Roman Jakobson, Antropology Today, Univercity of Chicago Press, 1953, p.311

[ii] Hugh Kenner, The Pound Era, Univercity of California Press, Berkley and Los Angeles, 1971,

The art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris WakeThe art life — Boris Wake