Exhibitions & texts
Solo exhibitions in Sofia, with the essay by Prof. Spartak Paskalevski, the artist’s own statements and related research. Texts are in Bulgarian.
Tetrada — Тетрада
Проф. д.изк.н. Спартак Паскалевски представя изложбата на Борислав Димитров
Рисуването като четене
С иновативна нагласа един почитател на Джеймс Джойс, Борислав Димитров, юрист и философ по образование, представя в Галерията на Концертна зала „България” цикъл от рисунки и живопис. Вдъхновен от необикновеното творческо дело на ирландския писател, той открива в романа „Бдението над Финеган” не само парадоксалния свят на Джеймс Джойс, но и идеи, трасиращи новаторски пътища в изкуството.
Експонираният проект под надслов „Икон-о-графия на Бдение над Финеган” въвежда в тайната на творческия акт. Чрез предоставения от художника концептуален текст, зрителят се превръща в съучастник и изследовател. Всяка творба представя криптограма, въвличаща възприятието на посетителя в разгадаване на визуализираната лингвистична загадка.
Да се о-лице-твори езика на Джеймс Джойс с неговата стилистика, странна полифоничност и ирационална синестезия поставя пред интерпретатора специфични проблеми за разрешаване, в чиято визуализация отзвучават както от-гласът на четенето, така и следите на про-чита, течащ в съзнанието на наблюдателя.
Иконографският подход на Борислав Димитров е предназначен за „визуално любопитни читатели” и те трябва да съпреживеят съ-участието си в кодирания в текста на „Бдението“ завет – „Отвори Eвстахиевата тръба!” („Ope Eustace tube!“).
С основание предложената от Борислав Димитров визуална интерпретация на „Бдението“ е търсената Евстахиева тръба на окото, „чуващо” образа в звука. Интерпретацията на осъществения визуален превод необходимо трябва да удържа и фонизма на словоформите на Джеймс Джойс, композирани не с ноти, а с думи. Звучението на думите доминира над смисъла. Известно е, че Джеймс Джойс на младини спечелва бронзов медал за звучния си тенор на Музикален фестивал през 1904 г.
Хърбърт Уелс критикува Джеймс Джойс за особеното фантазно словотворчество. Сам Джойс споделя пред своята благодетелка Хариет Шо Уийвър: „Този вид експерименти не може да се предаде чрез умерен език, суха граматика и праволинеен сюжет”. Целящ по-адекватен израз на вътрешния мисловен и психически свят на човека, писателят допълва: „Вмъкнал съм толкова неясноти и загадки, че в продължение на векове професорите има да спорят какво съм искал да кажа.“ Комбинирайки елементи от множество познати езици, романът „Бдение над Финеган“ всъщност има свой собствен език. Писателят Самюъл Бекет, тогава личен секретар на Джойс, с основание отбелязва „тази книга не е за нещо, тя е самото нещо“.
В естетически и художествен аспект парадоксалната феноменалност на произведението се родее с пародийния свят на Суифт и на редица други автори. Но Джеймс Джойс не ги цитира, а само ги имитира като стил. Невъзможната за превод книга „Бдение над Финеган” съществува въпреки това в преводи на датски, немски, френски, японски, полски и китайски. Така емблематичният за Джойс роман „Улис” (Одисей) среща читателя с трудно преодолим лингвистичен лабиринт, особено с 14-и епизод, който предлага история на английската литература в стилове. Писателят хвърля известна светлина върху необичайната му структура в писмо до приятеля си Франк Бъджен, в което разкрива, че разглежда бавната еволюция на английския език и литература, започвайки с преводи от латински, последвани от англосаксонски алитеративни кратки текстове и продължавайки през Милтън и други автори, като Дефо, Суифт, Стийл, Адисън и Стърн, за да достигне до отприщена логорея от несвързани безсмислени словоструктури.
На пръв поглед писателският подход на Джойс е деструктивен и хаотичен. Със съзнанието за сътворяване на „безсмъртно” произведение, писателят насочва вниманието си в структуриране на всеки епизод, който се развива в точно определено място и час и има връзка с определен орган на тялото, с определено изкуство, притежава свой символ и специфична реторическа техника. Отчитайки трудностите и изпитанията на превода, Джойс съставя две композиционни схеми. Първата схема е съставена за неговия приятел и преводач на италиански Карло Линати през 1920 г., втората - за Валери Ларбо през 1921 г., публикувана по-късно от Стюарт Гилберт в 1931 г.
Макар че още в ученическото си есе „Моят любим герой” Джойс посочва Одисей за такъв, в по-късно писмо споделя, че „Одисей” е „ирландският Фауст”. С почти алхимична фаустовска страст Джойс комбинира думи на асоциативен принцип, премахва границите между изреченията. Езиковият „поток на съзнанието“ е нещо съвсем ново – не каквото очите виждат, нито ушите чуват, а миг, сътворен от блуждаеща мисъл. С експериментална нагласа Джойс заменя общоприетите средства на реализма с нови. Новаторската процесуалност и многостиловата парадоксална словесност Джойс разглежда като пародия на пародията. Тя се разгръща и властва в „Бдение над Финеган”, чието начално творческо намерение е озаглавено „Процесът на работа”. В изкуството на ХХ в. подсъзнанието и несъзнаваното за творците-художници и писатели се превръща в лаборатория за неизследвани територии на творчеството с неподозиран огромен ментален и фантазен потенциал.
По време на Първата световна война Джойс се премества в Цюрих. По това време търсенията на художниците-дадаисти и сюрреалисти получават публичност, и скандализирайки нерядко обществеността, очертават нови пътища за художествен експеримент. Цветовете и формите в творбите на Борислав Димитров пораждат в съзнанието на зрителя музикални асоциации.
Художникът активира представите чрез оцветени в различни багри силуети и букви. Свързването им създава синестезична структура на творбата. Естетически мотивирания „прочит” на Борислав Димитров създава „фонетична визуална обвивка”. Подобна проблематика с различна насоченост в пластическите последствия за художествената творба е реализирана още в търсенията на Дада чрез преодоляване на декоративното и орнаменталното мислене на сецесиона от 20-те г. на ХХ в.
Структурата на меандъра и потокът на лингвистичния лабиринт стимулира, но и поставя на изпитание инвенциите на нестандартната мисловност и сетивност на Борислав Димитров. Неговото интерпретационно решение е различно от автономното рисуване, манифестирано от сюрреалиста Андре Масон и продължено в търсенията на Хуан Миро и сюрреалистичната артистична общност.
Срещата с творческите търсения на Борислав Димитров в Галерията на Концертна зала „България” превръща изложбата му в отворена врата както към света на Джеймс Джойс, така и към художествения факт, преоткриващ актуалното присъствие на писателя в света на съвременния човек.
Проф. д.изк.н. Спартак Паскалевски
http://paskalevski-spart.com/bg/gallery/
В диалог с представянето от именития художник Проф. д.изк.н. Спартак Паскалевски, Борислав споделя:
Основно ядро на изложбата ТЕТРАДА е Икон-о-графията на „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс, акомпанирана с нови произведения, живопис и рисунки върху Самуел Бекет и Джонатан Суифт.
Въпросът – защо Джойс, Бекет и Суифт има нееднозначен отговор сред изследователите на връзката между тези трима Ирландски творци. Налице са множество изследвания относно влиянието на Джонатан Суифт върху Джойс и Бекет. Суифт е не просто вдъхновител на Джойс. В Journal to Stella –1706, сборник от писма до близката си приятелка Естер Джонсън, Суифт използва идиосинкратичен език, който е вдъхновил Джойс като модел за неговите неологизми и портмантю думи във „Бдение над Финеган“. Суифт е начело в творческото съзнание на Джойс и присъства още във втория параграф на Бдението (FW.310-12), като резонира в цялото произведение и прониква идентичностите на протагониста HCE и неговите синове Shem и Shaun. От своя страна Бекет, също е повлиян силно не само от Джойс, с когото са имали силна творческа връзка, но и от Суифт.
Интересът ми към представените в картините ми автори – Джойс, Бекет и Суифт е интерес въплътен в едновременността на визуалното изкуство и философичността. Триадата на великите ирландски творци превръщам в тетрада с присъствието на философа – Г.В.Ф. Хегел, върху който е докторската ми дисертация по философия.
Почитът и прочита на произведенията на представените автори е рисуване като четене и философичност. Произведенията на авторите са визуално транскриптирани, пре-разгледани визуално и от философска гледна точка, рисувано-мислени и едновременно с това криптирани.
Сред картините ми присъства и Хегел . . . и тук е необходимо едно лично пояснение на въпроса защо и Хегел?
За мен ‘портретът на художника’, в един общ смисъл и същевременно в смисъла на едноименното произведение на Джеймс Джойс, е всъщност портрет на художника и на философа, художника философ и философа художник.
Връзката между философията и изкуството в едно цяло е всъщност една чисто Хегелова концепция. За Хегел изкуството и философията имат един източник и се намират в неразривна връзка –“Beautiful art, from its side, has thus performed the same service as philosophy: it has purified the spirit from its thralldom.”
В системата на философията на Хегел, в частност неговата естетика, концепцията за изящното изкуство заема съществено място. Изкуството според Хегел е израз на абсолютния дух. За Хегел изкуството има същата роля както философията, да пречиства духа от моралното и материално робство и до го извисява. Безспорно мисълта и смисъла са в основата, както на създаването на едно произведение на изкуството, така и в основата на теоретическата рефлексия на мисълта на художника и смисъла на художественото произведение, а художественото произведение и рефлексията му, осмислянето му са свързани с философията и историята.
В своята работа ‘The Dialectics of post-Romantic Art: Hegel's Philosophy of the Fine Arts and the reality of Art in the post-Hegelian era’, Робърт Вин подчертава силната връзка между създаването на произведение на изкуството и теоретическата рефлексия на смисъла му с помощта на философията и историята, фактът че понятието създаване и израз на произведението на изкуството изисква рефериране към предшествениците. Създаването на произведения на изкуството налага необходимостта и изразяването на референции към предшествениците в един чисто исторически план.
Един от най изтъкнатите изследователи на Джойс заявява, че ние все още се учим да бъдем съвременници на Джойс. След близо двеста години, самият Джойс успява да вплете себе си в едно съвремие с Джонатан Суифт и да направи Суифт свой и наш съвременник. Тази линия е продължена от Самуел Бекет, който също черпи от Суифт.
Връзката с предшествениците, за която говори Хегел, е демонстрирана и от влиянието, което Джойс черпи от Джамбатиста Вико. Джойс познава желанието на Вико да бъде създаден един умствен речник, общ за всички различни артикулирани езици – мъртви и живи, за който пример е даден в първото оригинално издание на „Новата наука”. В Бдението, Джойс е въплатил желанието на Вико, като е използвал около шестедсет езика, правейки референции към различни моменти от човешката история и култура, създавайки свой метаезик и построявайки творбата си върху цикличния характер на историята, човешкото съзнание и езика на Вико, като corso и recorso. Последните думи на „Бдението” са “the keys to given…”. Последното изречение е оставено незавършено, за да се завърне към началото на творбата, в първото изречение, което няма начало …comodious vicos of recirculation. Множество са препратките към Вико в „Бдението”, но една е особено характерно предава Викианското nasamento - The coming-into-being – “The Vico Road goes round and round to meet where terms begin” (FW, 453.21-2).
Връзката между Вико, Хегел и Джойс е изследвана в книгата „Спекулативната философия” на Доналд Филип Верин. Верин посвещава изследването си върху четирима основни автора – Вико, Хегел, Касирер и Джойс. Причината да добави писателя Джойс към тримата философи, Верен обяснява с това, че духът на Джойс бди над неговото изследване. Верен потвърждава, че Джойс базира „Бдение на Финеган” върху Виковата „Нова наука”, така както поставя в основата на „Одисей”, Омировият Одисей. Ако Вико е героя на универсалите на въображението (imaginative universals), чиято основна и ключова роля на метафори е налице в „Новата наука”, Джойс е героя на епифаниите и тропите, които в „Бдението на Финеган” манипулират езика до състояние, в което езикът може да „види” и открие сам себе си.
Според Верин, Вико аранжира източника на своята зряла мисъл като тетрада. Тетралогията е термин, имащ гръцки корени, и се използва в ораторията, за да означи група от слова или logoi, които се използват в съдебната реч.
При определени дела гледани пред съда в Атина, всяка една от двете страни в процеса, обвиненият и обвинителят, е разполагала с право да произнесе две речи. Писането на тетралогии се е основавало на изкуството на софистите да се аргументира и спори, не от доказателствата и свидетелите, а от вероятността и възможността на делото. Вико следва структурата на античната тетрада, като представя своите четири избрани автори, като свои логографи, писатели на неговата собствена реч.
В словото на „Новата наука”, Вико избира Платон и Тацит, като представящи речите на обвинените, тъй като двамата са говорители на гражданската мъдрост на античността. Френсис Бейкън и Хуго Гроций са избрани да представляват модерността. Ако Платон и Тацит са двамата паганисти, Бейкън и Гроций са двамата еретици. Всяка част от тази четворка е огледален образ на разликата, която Вико прави между философско и филологично.
Изследвайки словото на „Новата наука”, Верин излага довода, че Вико комбинира в четирите ъгъла на тетрадата – вертикалното движение между философското и филологическото и хоризонталното движение между античността и модерността. Верин определя словото на Вико в „Новата наука” като слово на тетрадата.
Всеки от знаменитите представители в тетрадата на Верин е подреден в двойка, като следва движението от общото към конкретното. В тетрадата на Верин, Хегеловият Begriff е пре-създаден по-конкретно и специфично от Касирер посредством понятието му за символ, символ, въплътен в концепцията или в Begriff като културна форма. Универсалиите на въображението са формулирани от Вико като идея, като начин да мислим обратно и рекурсивно да обърнем поглед назад към произхода на езика и корените му в тялото, към езика на тялото. При Джойс иронията и епифанията оголва тялото на езика, връщайки ни към езика на универсалиите на въображението до степента на създаване на въображаеми универсалии, които предоставят на читателя възможността на опита, да опита раздробяването, счупването на езика. Това, което ръководи всичките четирима автори е убежището на убеждението или бягството в тезата, че “the time is the whole” (Хегел) и че “the whole is really the flower of wisdom” (Вико), че “self-knowing is the highest aim of philosophical” (Касирер), че ключа на себе-познанието е това, което е баснописано от дъщерите на паметта - “fabled by the daughters of memory” (Джойс).
Една от най-важните концепции на Вико е тази за универсалите на въображението (imaginative universals) и това е ядрото на философията на Неаполитанския мислител. В универсалиите на въображението действителността за първи път придобива смисъл за човека.
Универсалите на въображението у Вико са не просто логика на въображението. Според Верин, както той заявява в “Vico’s science of imagination”, теорията на Вико за „универсалите на въображението” представлява теория на образите /theory of images/, а не теория на концепциите в традиционалния смисъл.
Универсалната природа на поетическите характери, открита от Вико, свързва неговият проект за нова наука с наука, която се разбира в съвсем конкретен смисъл на система, която се основава на логиката и аргумента. Цялото произведение на Вико е изградено чрез учението за доказателството, което е част от традиционната логика. В изложенията си, Вико многократно и при всяка теза, заявява, че ще докаже или че е доказал нещо и това е логически, а не езиков похват, доколкото схемата му следва структурата на теза – доводи – начин на доказване или демонстрация. Вико изгражда своята теория за обществото в строго научната форма на един трактат по геометрия, излагайки постулат, след постулат и обвързвайки всеки постулат с королария, от която извежда теорема. Новият умствен език, за чиято необходимост пледира Вико, е не просто предмет на „Новата наука”, но самото едноименно съчинение на Вико е изградено посредством този общ умствен речник, чиито думи са езикът, построяващ съчинението.
Универсалиите на въображението във философията на Вико изразяват една поетична или по-скоро сематологигична топология, която действително кореспондира с топиките на Аристотел. Но топологията на Вико надхвърля смисъла и ролята на употребата на топосите в реториката и проектира метафизиката в реалността, във времето и пространството като хронотоп, достигайки до измеренията на един предшественик на съвременната философска топология и топологична философия. Тази топология на Вико е сродна както с топологичния модел на Хегел в четириизмерният модел на безкрайността и битието, времето и пространството, построен чрез категориите на качество и количество, като качествено качество, количествено количество, качествено количество и количествено качество, така и с топологията на Хайдегер.
За вдъхновяващата философия и поетиката на Джамбатиста Вико, на Суифт, Джойс и Бекет е относимо Хейдегеровото поетично признание от философската му поема „The Thinker As Poet”:
But poetry that thinks is in truth
the topology of Being.
This topology tells Being the
whereabouts of its actual presence.
Суифт, Джойс и Бекет демонстрират подчертаната от Хегел необходимост за художника от една силна теоретическа концепция на изкуството му и добро познаване и разбиране на историята.
У нас остава убедеността, че теоретическите и исторически измерения не само са от съществено значение за твореца, но че всъщност художника има необходимостта от своя философия, а философа необходимостта от своя художественост.
Когато не са налице динамичи исторически ресурси и ракурси за изкуството, изкуството остава „необновено” от инвенции, напуска безкрайността и приближава към край-ност-та или своя край, приближава към онази без-мерност, която Хегел определя като „лоша безкрайност” или . . . открива из-ново хоризонта на безкрайността, на „добрата безкрайност” /Хегел/, за да се пре-съз-даде изкуство във философията и философия в изкуството.
Съществуват две взаимосвързани тези относно „краят на историята” и „края на изкуството” и както знаем първата принадлежи на Хегел. Втората принадлежи на Джойс. Томас Стърн Елиът заявява, че Джеймс Джойс е писателят, който е убил 19 век. Елиът е очевидец, присъствал на сцената на местопрестъплението. След Джойс пейзажа на световната литература изглежда опустошен, погребан от потопа от думи идещи от бъдещето. Джойс, както отбелязва критика Едмънд Уйлсън, е велик поет на новата фаза на човешкото съзнание. Светът след Хегел и след Джойс изглежда място немислимо без великата и великолепна философия и изкуство на тези два гения.
Всъщност тезата на Хегел за края на историята и края на изкуството, изглежда доказана от феномена Джойс, но тази теза предизвиква нашите традиционни представи за еволюция и развитие, за качество и количество, за време и пространство. Бихме ли могли да се съгласим, че развитието на философията и изкуството следват пътя на еволюцията и какъв вид еволюция е това – вертикална еволюция на йерархичните системи или хоризонтална еволюция на хетерархия и хетерономия.
За Робърт Вин, креативността и изобретателността, които се очакваше да дадат една възможност за безкрайно обновяване /the possibility of an infinite renewal/ се оказват просто една илюзия. Вин заявява, че смайващите успехи на различни артистични концепции през 20 век не могат да бъдат определени като еволюция. Според Артър Данто, сега ние живеем в ерата на пост-историческото изкуство /the era of post-historical art/. Ние сме преживели и преживяваме това, което Хегел определя като край на историята и край на изкуството.
Споделям разбирането на Робърт Вин, че съществената последица от Хегеловата теза за края на изкуството е възможността изкуството да продължи да се развива в областта на философията. Краят на изкуството е сублимацията – снемането му - във философия-та и това е разкриването му в една специфична форма на философия: философия на изкуството инкарнирана в модерна история на изкуството.
Жак Дерида споделя, че често сравнява романа „Одисей“ на Джойс с Хегел, конкретно с Хегеловата „Енциклопедия на философските науки“ и „Науката Логика“. За Дерида, това е опит да се про-чете абсолютното знание през един единствен акт на паметта и това е единствено възможно чрез заряда и възприемането на всяко едно изречение, на всяка една дума в максималното им много-образие, възможно значение и смисъл, виртуални асоциации, за да бъде посгтигната колкото е възможно по-богата органична лингвистична тоталност.
За Дерида, Джойс е много близко до Хегел в стремежа ми да достигне тоталността. Дерида подчертава, че в този смисъл реферира към Ulysses и Finnegans Wake – тоталността не просто на една култура, но на множество култури, множество езици, литератури, религии, истории и тази невъзможна задача да бъдат обединени в тяхната тоталност, в потенциална тоталност, в потенциалността на една безкрайна памет е същевременно както изключително нова в модерната си форма, така и много класическа във философската си форма.
Дерида споделя, че в прочита на първата си книга на Хусерл се е опитвал да сравнява начина по който третира езика с начина по който третират езика класическите философи. Джойс, счита Дерида, създава история, тотализира историята чрез акумилиране на много-образия и не-ясноти, метафоричност, тропи.
Споделям тезата на Жак Ауберт, че Хегеловото влияние върху Джойс може да бъде проследено и намерено в ранната естетика на Джойс. Това е разбирането, че естетиката на Джойс е Хегеловата естетика. Ауберт е автор на един от най-детаилните коментари върху естетиката на Джойс - ‘The Aestethic of James Joyce’, Тезата на Ауберт е подкрепена и от Fran O’Rourke и Barbara Laman.
За мен рисуването е топологическо четене, а четенето топологическо из-образяване на много-образието (Manifold) – което съществува, както у Хегел, така при Джойс и Бекет, а също и при Суифт.
Един от най-красноречивите примери за концептуализиране на литературознанието (Literary Topologies) и „четенето” (A Theory of Topological reading) посредством топологията, можем да открием при Андрю Пайпер (Andrew Piper) в предложения от него подход и теория на „топологическото четене“ обективиращ топологическата литература (Topological Literature).
Една от основните цели на докторската ми дисертация върху Хегел /Topological (in) Hegel/ е свързана с топологическото много-образие (manifold) при Хегел и топологическата визуализация на знанието, или с ролята на из-образ-яване-то в/на Хегел.
Припомняйки, че първият език на безкрайността е образа, а образа или из-ображението е форма на припомняне/recollection. (Доналд Филип Верин), бих ще обърнал внимание на това, че логосa или мисленето, за гърците е едно лъчене. Древните гърци са мислели с очите си, чрез по-гледите си. Визуалната, из-образителна страна на топологическото, метафорично, спекулативно мислене и обосноваване у Хегел е представено в термина Vorstellung (picture-thinking, figurative thinking), което може да бъде преведено като Из-образително мислене. Верин посочва, че това е характеризиращия термин на Хегел за мисленето на истинската философска форма на понятието (Begriff).
Определям работите си като металепсиси, метонимии в метонимията, текст в текста и образи в из-ображението. Металепсисът или метонимия в метонимията е съ-причастност и предизвиква съ-участие във възприемането, което ако се случи означава съ-творчество. Произведенията на представените от мен в картините ми автори предизвикват именно металепсиса.
Борислав Димитров
Relater research and artwork by Borislav Dimitrov
Joyce without Hegel and Vico without Hegel
В ТЕТРАДА ще бъдe представено взаимодействието между изобразително изкуство и блокчейн технологията, както и първите QR Fine Art Print /QR Digital Fine Art Prints асоциирани с Peony Fine Art Collective Media Portal, посредством платформи като Ascribe и ArtByte.
Експонираните картини имат своето дигитално продължение и съдържание. В изложбата ще бъдат представени мои принтове върху Бекет с вградени в елегантни QR кодове, които при сканиране ще отведат зрителя до медийният портал на Peony Fine Art Collective Media Portal, в който предлага съдържание - текстове и изследвания, музика и филми свързани с тематиката на изложбата ТЕТРАДА.
Съдържанието в медийният портал ще бъде актуализирано и допълвано периодично, така че при ново сканиране на художествения QR принт, зрителя или собсвеника на художественото произведение ще може да поддържа връзка със съдържанието зад произведението, като същевременно ще има достъп да публикува коментари и предлага съдържание. По този начин връзката между създателя на художественото произведение със зрителя или новия собственик на творбата ще се превърне в диалог, а художественото произведението ще бъде връзката или моста в една такава диалогичност.
Представените в изложбата принтове върху Бекет имат и своето дигитално продължение в блокчейн. Блокчейн технологията е новият крипторенесанс. Освен предназначението и да трансферира криптопари, същественото е че технологията може да съхранява и пренася съдържание. Наред с области като икономика, финанси, одит и право, Блокчейн внася революционни промени и в изкуството и особено в дигиталните му форми.
Аспекти на философските ми из-ображения представени от проф. Спартак Паскалевски в том единадесети от поредицата „Диалог и духовност“ – „Хоризонти на диалога“
Рисунка на проф.Спартак Паскалевски
от книгата му "Хоризонти на диалога"
The Wall — Стената
"Our eyes demand their turn" (FW 52)
„…for where theirs is Will there's his Wall' (FW 175.19-20)
James Joyce, Finnegans Wake
С Т Е Н А Т А
„Какво е казала едната стена на другата? — попита пискливо той. — Това е гатанка! Завъртях замислено очи към тавана и повторих гласно въпроса. След това погледнах Чарлс с озадачено изражение и казах, че се предавам. — Ще се срещнем на ъгъла! — отекна с всичка сила зашеметяващият отговор.“
„На Есме с обич и омерзение“, Дж. Селинджър
Езикът на работите ми е идиоглосен и криптофазен, какъвто е и езика на Джойс в „Бдение на Финеган“. Героите на произведението непрекъснато сменят лицата и самоличностите си, протагонистите се преплитат и трансформират по един топологичен начин, същевременно са хомеоморфни, както и времето и пространството в творбата.
Протагонистите, както и думите са тухли в стената, а самото произведение е една непроницаема стена. В картините ми е въплътена и страстта ми към топологията, но не като дял от математиката, а като една философска топология и като метафора. Стената, видяна топологически разкрива въплътени художествено и смислово топологични пространства, непрекъснати изображения, компактност, свързаност, сходимост, отделимост. Топологическото гледане и виждане е визуална метонимия в метонимията – металепсис. Предизвиква онова, което означава металепсиса – съ-участие, съ-причастие. Картините поканват към едно художествено съ-причастие със изобразеното – с автори и произведения към които съм съ-причастен.
Метафората на „стената„ прониква цялото произведение на Джойс. Стената е пряко свързана с грехо-падението и възкресението. Героят на Джойс HCE ["Here Comes Everybody"] или Humphrey Chimpden Earwicker или Финеган е наречен 'Bygmester –builder (Danish bygmester), стротелят на града Дъблин, зидар притежаващ the Stuttering Hand – бърза и точна ръка при полагането на тухли.
В книгата на Джойс е вградена известната комична балада от 19-ти век, ”Бдението над Финеган” ( Finnegan's Wake ) , в която се разказва за Тим Финеган, зидар и страстен любител на алкохола. Един ден, пияният Тим , паднал от стълбата и разбил главата си. Съкрушените му приятели го помислили за умрял и на опелото му /Ирландският Wake или бдение по невнимание някой разлял уиски по лицето му и Тим възкръснал и повел веселбата. Падането на Финеган от стената е и падането на Хъмпи Дъмпти Humpty Dumpty. Освен всичко друго, книгата на Джойс е посветена на грехо-падението и възкресението.
Изграждането на стената, както и строителството на градовете, е явно мъжка дейност в "Бдение на Финеган". Както асоциацията на HCE с майстора на Ибсен / „Майстор Солнес“/ в игровата игра "Bygmester Solness", така и събитията, описани в баладата "Finnegan's Wake", показват, че HCE е построил стената, от която пада. „…and an he had the best bunbaked bricks in bould Babylon for his pitching plays he'd be lost for the want of his wan wubblin wall? (FW 139.11-13)
Сам по себе се HCE е стена / as her weaker had turned him to the wall (Tiptiptip!). (FW 79.33-34)/ и продукт на собствената си креативност 'assembled and asundered' (FW 135.6-7) и as her weaker had turned him to the wall (Tiptiptip!). (FW 79.33-34).
Превръщането в стена или отиването „до стената“ е наказание и смърт. Героинята Ана Ливия Плурабела също среща стената „with her face to the wall, in view of the poorhouse“ (FW 392.26) или „when Marie stopes Phil fluther's game to go. Arms arome, side aside, face into the wall. (FW 444.8-9).
Стените не само имат уши, но и очи - . "Our eyes demand their turn" (FW 52). Джойс съветва произведението му да се чете на глас и призовава в „Бдението над Финеган“ – "Ope Eustace tube!"(FW 535-26) или Отвори евстахиевата си тръба .
Картините в експозицията Стената не ориентират единствено към Джойс. Можем да направим алюзия с едно друго безсмъртно лудо произведение – албума „Стената“ на Пинк Флойд. Връзката не е случайна…Сид Барет в песента си Golden Hair от 1969 година, представя лириката на Джойс – едноименната му поема Chamber Music, 1907.
В албума на Пинк Флойд емблема е класната стая, която смазва индивидуалността. Да, това не е „хвърчащата класна стая“ на Ерих Кестнер. Във филма по „Стената“ сме свидетели как в училището комплексирани учители се гаврят с учениците със садистично наслаждение. Днес е налице и обратното, свидетели сме как учениците се гаврят садистично с учители. Свидетели сме в какво превръщат университетите едни професори. Стената е образованието и академията, които вече нямат дух. Стената е безразличието, невежеството и покварата, липсата на интерес и ценности днес, още и ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващия такт на консуматорския битовизъм.
Също като героят от „Стената“ на Флойд, Пинк, през целият си живот ние градим стената за да се предпазим от ужаса на една действителност, на която нито можем да придаде друг смисъл, нито да скрием от себе си. Съдът, както в албума на Флойд, рано или късно ни намира за виновни и реализира най-големия ни страх – стената да бъде разрушена и да бъдем изложени на останалите хора, на ада, на другите. Крахът на стената е краят на историята.
Също като Пинк, въпреки че се опитваме да се измъкнем от своя затвор, всъщност имаме нужда от своята стена. Всеки сам изгражда или е изградил своята стена, стената, която ни предпазва от свят, който сме неспособни да понесем. Отговорът на Флойд е драматичен - само способността да се дистанцираме вътрешно и да не виждаме ужасното в света ще ни позволи да живеем като „нормални“ един „нормален“ живот.
Стената разделя профанното от сакралното. Произведенията на литературата, писателите и философите, които ме вдъхновяват са сякаш една непроницаема стена за ежедневието и безразличието, за наистина изгубеното в дигиталната среда поколение. В тази изложба стената не е стената на една социална мрежа. Пирографията върху хартия превръща медиума ми в послание. С помощта на техниката хартията е превърната в пергамент. Инициира история. Тактилността е противопоставена на дигиталното. Имаме нуждата да докосваме и да бъдем докосвани.
Картините ми по „Бдението на Финеган“, по „Стената“ на Пинк Флойд и художествено топологичните интерпретации – металепсиси по представените в картините ми автори и философи призовават към едно измерение на творчеството, фантазията, съня, измислицата и лудостта, измерение, което ни води отвъд логичното и рационалното, отвъд традиционната логика, етика и естетика и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност. Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим без да поставим под въпрос топологията на личната си „реалност“.
В изложбата ще бъдат представени масла и пирогравюри върху Джеймс Джойс, акомпанирани с работи върху Епоса на Гилгамеш, Джонатан Суифт, Мелвил, Кафка, Бекет, Набоков, Т.С. Елиът, Кортасар, Пинчън, от българските писатели – Чавдар Мутафов, Георги Господинов, както работи върху философията на Хегел, Лиотар, Клософски, Насим Талеб, Асгър Йорн, последните събрани в един прочит на философската топология.
Визуална басня върху „Бдение над Финеган” на Джеймс Джойс бе представена за първи път в България през 2014 г. в галерия „ПроАрте“.
Борислав Димитров е завършил юридическия фактултет на СУ „Св. Климент Охридски“, юрист по образование, философ и художник по призвание. Докторската му дисертация е Topological (in) Hegel, в програмата „Философия с преподаване на английски език“ във философски факултет на Софийският университет. През 2014-2015 г. специализира Philosophy of Science for Social Science в университета в гр. Лунд, Швеция. Работил е като e-Discovery Document Review Lawyer в Лондон, UК. Живял и работил е десет години в Канада. Именно в Торонто започва изследванията си и серията си върху Джеймс Джойс, като последовател на един от водещите printmaking центрове Open Studio Toronto.
Related research and art work by Borislav Dimitrov
Eye Clinic “DEN” — Очна клиника „ДЕН“
"Our eyes demand their turn", James Joyce, Finnegans Wake (FW 52)
Имайки изключителното удоволствието да работя с галеристите Олга Босева, Светльо Гугов и Миро Милев, собственици на Галерия 205 ПроАрте, във връзка с представянето на самостоятелната ми изложба Визуална басня върху произведението на Джеймс Джойс „Бдение на Финеган”, през периода 27 юни – 27 юли, 2014 г., в разговорите ни се породи темата за един художествен проект посветен на феноменологичните аспекти на окото, зрението и визуалността.
Съвсем естествено разговора ни тръгна от Джеймс Джойс, за когото тази тема е силно присъствяща в живота и творчеството му, тема предмет на подчертана интерпретация в моите картини и изследвания върху Джойс. Проектът ми „Икон-о-графия на Бдение на Финеган” е синестезиен опит да създам „фонетична визуална обвивка” илюстрираща „Бдението”.
Проявеният интелектуален интерес и гостоприемство от страна на Очна Клиника ДЕН направи възможен един нов художествен проект, чиято концептуална рамка е - литературно-философска, фокусирана върху окото, зрението, визуалното, изображението.
Печатната книга, заявява Маршъл Маклуън, е продължение на окото, така както дрехата е продължение на кожата. Съществена и естествена част от изображенията в картините ми е вписаният в тях текст, който прави творбите „говорещи картини”. Литературното присъствие в работите ми е визуално и обективира една персонализирана културна феноменология на литературата, предстявяйки писатели като Джеймс Джойс, Луис Борхес, Владимир Набоков, Хулио Кортасар, Франц Кафка, Херман Мелвил, Томас Пинчън, Харуки Мураками и др.
Философският аспект на работите е неразделна част от концепцията, която е изградена основно върху феноменологията на Морис Мерло-Понти (Maurice Merleau-Ponty, The Visible and the Invisible, Eye and Mind), Jacques Derrida (Of Grammatology), концепциите на Marshall McLuhan.
В Of Grammatology, Дерида дискутира картината на Joseph-Benoit Suvee, ‘Butades, or the Origin of Drawing’ (1791), пресъздаваща случка и феномен предаден ни още от Плиний, а именно как млада девойка на име Butades, от Антична Гърция, Коринт, се прощава на раздяла с любимия си и с ръката си рисува силуета от сянката на стената. Плиний счита, че тази история представлява раждането на рисуването и живописта, а за Дерида всъщност тя е свързана с паметта и спомена повече отколкото с възприятието. Наративът свързва раждането на графичната репрезентация с отсъствието или невидимоста на модела. Това дава основание на Дерида да счита, че рисуването произлиза от слепотата /"This suggests, drawing originates in blindness”/
Хипотезите на Дерида са две. Пръвата е че художника е сляп и обекта или модела на художника не може да бъде гледан и виждан в момента, в който художника рисува творбата. Винаги е налице промеждутък, празнота или забавяне. Щрихът се основава на паметта, а не на виждането и когато спомена е извикан, представения обект е игнориран, художника е сляп за него. Втората хипотеза на Дерида е, че процесът на рисуването е сляп. Рисуването е като езика, невъзможен е без играта на следата, играта на присъствието и отсъствието и както езика не може да бъде видян /Speak that I may see you/, така и процеса на русуването не може да бъде видяно. Дерида заключава, че е налице двойна срепота, с присъствието и отсъствието (Butades’ problem) на оригинала. Артистичната силата да видиш и да направиш видимо е обитавана от слепотата, която не може да разпознае видимото от видяното.
Западната история, твърди Маршъл Маклуън, е оформена хилядолетно чрез фонетичната азбука, медиум изцяло основаващ се на окото. Феномена на човешкото визуално възприятие на заобикалящата среда в пространтството и времето, Маршъл Маклуън определя с понятието непрекъснатост c,o,n,t,I,n,u,o,u,s и свързаност c-o-n-n-e-c-t-e-d.
Непрекъснатостта на качественото изменение и свързаността ориентират, както към топологията, за която разликите между геометричните фигури и пространствени форми и тела са без значение и една фигура може да бъде трансформирана в друга, но от съществено значение са именно отношенията и взаимовръзките между фигурите и формите, така и към топологическата същност на категорията „качествено количество” от логиката на Хегел и четириизмерния модел на безкрайността, който може да бъде описан с понятието „кобордизъм” на Рене Том и теория на катастрофите.
Визуалното пространство (Visual Space) е униформно, непрекъснато и свързано. Рационалният човек в нашата Западна култура е визуалният човек. Рационалността и визуалността са взаимосвързани и взаимозаменими термини и изрази още от времето на създаване на писмеността. В потвърждение за това, което разбираме рационално, ние употребяваме на английски изрази като „I see”, „can you see”. Окото, зрението, виждането оформят ума и интелекта и символизират знание и визионерство.
В основата на философските ми изследвания и интереси е топологията, респ. качествената геометрия на пространството, която е силно изразена визуално. В този смисъл топологията е естествено продължение на визуалния ми начин на мислене въплатен в картините ми. Вдъхновение за мен представляват изследванията на Жак Пиаже и Бербел Инхелдер, учените които обосновават през 1956 г., т.нар. 'topological primacy thesis' относно приоритетното развитие на топологическото възприятия в пространството в ранна детска възраст. Според Пиаже и Инхелдер, първата геометрична представа при децата е топологическа и една по-късно те развиват проективната геометрична представа известна като Евклидова геометрия.
Вълнува ме научно и творчески концепцията за „Топологическа структура на визуалното възприятие” / Chen, L. (1982). Topological structure in visual perception. Science, 218, 699-700/ , чийто създател е китайският учен Лин Чен /Lin Chen/. Чен обосновава тезата, че топологическите качества са всъщност примитивни и вродени качества за възприемане на обекти. Според Чен, нашата визуална система е чувствителна към глобалните топологически свойства и извличането на тези топологически качества е основен фактор в организацията на възприятието на човек. Взаимовръзките между топология и психология, респ. психоанализа могат да бъдат проследени от Фройд до Лакан, но може би първото имплицитно навлизане на топологията в психологията е осъществено през 1936 г., когато немският гещалд психолог Курт Левин публикува знаменитото си произведение „Принципи на Топологическата Психология” /“Principles of Topological Psychology” /1936/.
В работите си върху хартия използвам техника „гореща игла” - пиро-гравюра върху хартия, с изразено линеарно и релефно рисуване /гравиране/ със силно изразен тактилен ефект. Част от графиките са изпълнение в „блайнд” ембосинг и дебосинг.
Пластовете на изображението са колоритни, но съчетават гладки повърхности с грапави такива обработени със зърнеста структура на фин пясък. Тактилността на изображението позволява художественото произведение да бъде възприето и от незрящи хора, но песъчливата, фрактална структура на творбите има психотерапевтичен ефект върху зрящия. Не е тайна, че Карл Юнг е основоположника на пясъчната терапия. Пясъчната структура влияе хармонизиращо при визуалното и тактилно възприятия. В отделни картини са вградени послания предадени с Брайлово писмо „перфорирани” на хартиение лист /при пирографиките/ или релефно изобразени с фрактура /при работите с масло.
Визуализацията на Джойсовата приказка-меандра „Бдение над Финеган” е моя опит да преведа Джойсовите „portmanteau words” като „portmanteau images”, да о-лице-творя езика на Джойс, неговите полифонични фрази и да представи визуалния асонанс на творбата на писателя, изобразявайки в иконография използвания от Джойс „double-talk”, инфликсите и аудиторните рими на речта като една qualia, съставена от тържествената обърканост на месата върху масата на монтажа "messes of mottage" (FW 183).
В гостуващата изложба са представени трансперантни инвенции на художествените ми произведения, вече познати от изложбата МИ състояла се в Галерия 205 ПРОАРТЕ. Вярвам че новите ми творби в стил Оптическо изкуство и пентименто ще донесат повече светлина, вдъхновение и радост, ще ни направят хармонични, добри и здрави, за да успяваме в живота си.






























































